Анализ на сюрреализма като социален проект

surealizymПърво искам да направя някой уточнения относно този текст. Първото е, че ще се занимавам със сюрреализма най-вече типологично, т.е. не с точното му историческо представяне с точните имена, а по-скоро с интенцията на това ново течение и времевото му позициониране в историята. Също така искам да отбележа, че до голяма степен този текст ще е съобразен и отнесен към един друг, по-авторитетен текст, а именно – „Модерността – един незавършен проект” на Ю. Хабермас.
Според Хабермас, бунтът на сюрреалистите е по презумция обречен. В аргументацията ще засегна неговото отношение към този проблем, но тук аз искам да се опитам да прокарам една малко по-различна теза, а именно, че сюрреализмът е успешен проект, но не по начина, по който сюрреалистите мислят успеха и не по начина, по който самото течение желае. Провалът е налице, доколкото е провал спрямо интенциите на самото течение и Хабермас вижда именно това. Защо желанията на сюрреализма са неосъществими? Това, което искам да прокарам като теза тук, е че се е получила една специфична успешност на проекта, доколкото сюрреализмът днес се възприема като едно от теченията в изобразителното изкуство, за чието разбиране не е нужен културен капитал, както би се изразил Бурдийо.
Хабермас дава дълго и подробно обяснение на историческите предпоставки за появата на сюрреазлизма. Цитирайки Вебер и Кант, той отделя трите сфери на модерността, които трябва да бъдат отговорни за достигането на човешкото щастие – наука, етика, естетика. Това щастие от своя страна е в основата на самата модерност. Човекът, който може да разбере Бог през химията, има обективния потенциал да достигне щастието, т.е. щастието тук е тази цел на модерността, която човекът трябва да открие. Тази невидима връзка между нещата, които правят света цял. Още Кант, като типичен представител на Просвещението, дава дефиницията на трите възможни типа отношение между човека и света. Първият тип, с който се характеризира науката, е отношението субект-обект, като обекта тук е далечен и неразбран. Той е обект на изледване. Субект-субектното отношение бива представяно от етиката или от науката за това как трябва да стават отношенията между хората. Третия вид отношение е когато субектът вижда себе си в обекта. Това е естетиката, с която Кант специално се занимава в „Критика на способността за съждение”, т.е. как е възможно красивото и доколко субективното играе роля за обективната красота. Цялата тази типологизация на модерността, която представих по-горе, е да покаже, че тези сфери първоначално се оформят с цел човекът. Тези сфери първоначално не са отделени от жизнения свят, както би казал Хабермас, а са спрямо него. Тук е време да кажа, че използвам „жизнен свят” в смисъла, в който Хабермас го ползва , а именно – като логика и структура на всекидневното мислене . Но постепенно те започват да са сами за себе си. Наука сама за себе си. Изкуство само за себе си. Математическото откритие, което е неприложимо, става ценно. Изкуството, което трябва да е отражение на жизнения свят, става изкуство за себе си. Отделя се като автономна сфера със собствени правила и логики. Субектът вече не привижда себе си в обекта, освен ако не е придобил достатъчно културен капитал в няколко висши училища в Европа. Така се изживява и поезията – през чувството на самотност, на превъзходство над другите. Неразбраността на Бодлер води до естетическа наслада от самата му трагедия. Красивото вече не е при хората. Опитът за общочевошко щастие е отново последван от провал. Тези три сфери – етика, наука и естетика, постепенно все повече се затварят в себе си и се отдръпват от причината да съществуват, а именно – логиката и нуждата на жизнения свят. Това е и предпоставката за поява на сюрреализма.
Сюрреалзмът от своя страна предпоставя в себе си нагласата за възвръщане на изкуството към хората. Под мотото „всеки може да е художник, поет или музикант”, течението се опитва да свали това специализирало се поле долу, в логиката на жизнения свят. Изкуството може да се прави навсякъде от всеки. Придвижването е изкуство. Tова е специфичен бунт не срещу старото, а срещу развитието и постоянното обновяване на старото. Сюрреализма е продукт на радикализираното модерно съзнание. Ново заради самото ново, но тук Хабермас обяснява как модерното не е модно, от което следва, че модерното винаги предпоставя скрито отношение към класичното, което класично е продукт на самата модерност. За разлика от модното, модерното е спрявяне, решение на актуален, настоящ проблем. Така се създават класическите романи, класическата музика. Те са класични в модерността, не защото са съотносими към нашата актуалност, а защото са дали решение на проблем, присъщ на тяхната историческа поставеност. Сюрреалистите правят опит да скъсат с традицията, в която изкуството се отделя от хората. Но както забелязва Хабермас, тяхната нагласа е по дефиниця обречена, тъй като те не успяват да скъсат с традиционните структури на съзнание, които изкуството съдържа, именно защото сюрреализмът не е моден, а модерен продукт, а с това той запазва скрито отношение към миналото. Самият сюрреализъм е противоречив в себе си, доколкото изкуството се обезценява, ако може да се прави навсякъде. То се овсекидневява. От тук спира да бъде изкуство. Ето защо сюрреализмът е по-скоро „лицемерен” отказ от традицията на изкуството. Сюрреализмът е онзи типично модерен взрив срещу старото, който самата модерност създава, заради естетичкеското удоволствие от разрушението. От тук Хабермас заключва, че сюрреализмът е неуспешен проект. Той дори не разсъждава върху това доколкото провалеността на сюрреализма е публично приета констатация, нетърпяща съмнение относно истинноста си.
Тук искам да се опитам да покажа как все пак сюрреализмът има един специфичен успех, доколкото това течение става онова всеобщо изкуство, на което всеки се радва. Признавам, че нямам в предвид целия сюрреализъм, всичките автори, а по-скоро ще се въползвам от славата и известността на Салвадор Дали и ще се опитам да обясня защо хора без никакъв културен капитал в това поле успяват да харесат неговите творби.
Тезата ми е, че въпреки че Хабермас показва как сюрреализмът не се откъсва от традициите на изкуството, самата практика на това течение успява да се съчетае с логиките на жизнения свят. Ето защо човек, неразбиращ от изкуство, има ресурсите да разбера картина на Салвадор Дали. Естествено, тук разбирането на изкуството е отново огромно поле за разсъждение, доколкото самата критика на изкуството е адвокат на самото него. Критиците влагат времеви ресурс в изучаване, обикаляне, разглеждане. Този културен капитал, който натрупват, определено не е с нагласата да бъде разбран от всеки. Това е и причината критиците да са „защитника” на изкуството. С критиката, изкуството още по-легитимно се откъсва от жизнения свят. Салвадор Дали или сюрреализмът като цяло успява да се докосне до тези всекидневни структури без да престава да бъде изкуство, т.е. има един фин момент, в който картината става едновременно изкуство и едновременно разбираема на всекидневно ниво. Това е причината Салвадор Дали да е „разбран” от хора, неразбиращи от изкуство. Използването на предмети от всекидневието като едновременно разбиващи всекидневното мислене на този предмет се оказва в съчетание с модерната нагласа – да се разрушават съдържания. Бунтът срещу традицията ражда традицията на самия бунт срещу нея. Самият бунт е „традиционно модерен”.
Искам да направя някой уговорки. По никакъв начин не твърдя, че сюрреализмът успява да бъде изкуството на всекидневието и да се разбира от всеки. Сюрреализмът, както останалите направаления, е в полето на изкуството, за достъп до което се изисква определен капитал, т.е. по никакъв начин не твърдя, че проектът на сюрреализма е успешен. Това, което искам да откроя, е че благодарение на това, че нагласата е „изкуство от всеки и за всеки”, са се получили някой отклонения и част от логиката на сюрреализма е взета от структурите на всекидневния свят. Това прави Салвадор Дали или други автори като Рьоне Магрит , които рисуват лица, направени от ябълка, да бъдат разбрани от хора без образование и без никакъв културен капитал. Естествено, когато интересът към тези автори се задълбочи, обикновено се прибягва до четива, които са легитимна критика, т.е. легитимно откровение за това какво представляват тези творби и как трябва да бъдат гледани.
Противно на Кант ще кажа, че за да се усмихне човек на картина, не е нужно да вижда себе си в нея или не е нужно субектът да се привижда в обекта. Важното е обектът да бъде класифициран като обект на изкуството от схемите за класификация на субекта и след това да бъде припознат като картина или като произведение на изкуството. За да бъде това направено ( ще се позова на Бурдийо ) е нужно да имаме определен културен капитал, който не само на позволява да виждаме изкуството, но и да говорим за него на местата, където се говори за него по правилния начин за говорене за изкуство. Това, което се получава със сюрреализма, е двойния живот, който притежава. От една страна – критичния, като продукт на модерното изкуство, разбираем само ако си изчел биографията на всички автори и си учил 5 години история на изкуството в Ню Йорк, и от друга – на нормалния човек, неразбиращ от картини, който по някакъв странен начин се смее на течащ часовник и чудовище на 4 крака с висящи гърди.
Последната уговорка, която ще направя, е че тезата ми е по-скоро хипотеза. Нямам изследвания, които да показват, че хората харесват Салвадор Дали повече от Мане или Моне, но самият факт, че Салвадор Дали е най-често срещаното име, когато се говори за художествено изкуство ( заедно с Пикасо, който е имал сюрреалистичен период,), мился, служи за достатъчно основание за представената хипотеза.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *