Анорексията – страхът от огледалото

Те са млади, те са красиви, те са слаби..те страдат от анорексия! Често това е присъда за цял живот. За тях огледалото е злокобно, то отразява вътрешния им поглед към себе си и ги прави свръхкритични, дебели, грозни, недостойни да…ядат…Контролът върху теглото сякаш е начин да контролират всичко в живота си.

Хора-сенки, потресаващи образи на тяло без душа…

Анорексията може да убива, бавно, мъчително, сигурно, а харната е само едната страна на медала…Най-често болестта се развива през пубертета при по-чувствителни момичета, такива, които имат страх от мненията на околните и на семейството си…

Страхът се превръща в мания, манията във фобия, а фобията…в анорексия.

Страдащите от анорексия имат постоянен страх от напълняване. Човекът с анорексия мисли за храна постоянно, но ограничава храната, която яде, въпреки, че няма нужда от това.

Физическите симптоми са свързани с постоянния стремеж към отслабване – подлагането на диети, повръщани след хранене, приемането на хапчета за отслабване, прекалено много физически натоварвания, вманиачаване на тема калории…и други, все на пръв поглед индивидуални симптоми…

Но анорексията не е проблем с храненето, а с психиката. Храната е само обектът, към който е насочено вниманието, за де се изразява страхът, че някой няма да ни приемем каквито сме…

 

А причините могат да се безброй…

Обществото – това влакче на ужасите

Младите момичета искат да бъдат харесвани, желани, обичани. Обществото налага стереотипът, по който те трябва да се водят, за да стане това. А моделът е прост – колкото по-слаби толкова по-харесвани! И ако тръгнем да обясняваме на момиче на 14-15 години, че това не най-важното, че за всеки влак си има пътници и, че здравето е по-важно от идеалната фигура…битката е загубена…от стереотипа! И от там се завърта порочният кръг на стремежът към съвършенство. А както всички ние знаем – или поне сме научили с времето – съвършени хора няма! Но често страдащите от анорексия го разбират твърде късно…или изобщо не го разбират!

Семейството – святото и грешното

Ако всички знаехме как да отгледаме децата си без да грешим, ако можехме да предвидим кога неусетно ще ги тласнем към бездната на неизбежното и няма да можем да ги извадим, ако навреме осъзнавахме, че децата ни не са наше отражение, нито наше продължение, а отделни личности, сигурно случаите на анорексия биха били в пъти по-малко. Понякога самите не обричаме децата си..без да искаме…без да можем да поправим стореното…

Съдбата – въртележката на живота

Понякога просто не можем да продължим, виждаме края, не виждаме смисъла и търсим сламката, за която да се хванем. Стресиращите събития в живота могат да ни накарат да започнем да се самоунищожаваме, по един ужасен начин…първо вътрешно. После външно –накрая изцяло!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *